За младостта, крехкостта, илюзиите и майката - земя, приютила корените ни,

За младостта, крехкостта, илюзиите и майката - земя, приютила корените ни, цялостна с животворна истина и топлота. Красиво и безпощадно от Петя Дубарова и описа й " Двете царства "

Там надалеч - зад хиляди живи и мъртви води, когато слънцето плете своята златна кошница - живееше гора. Млада беше тя - млада и хубава. И дърветата й бяха млади. Само един остарял бор стърчеше встрани и многото му очи - шишарките - стрелкаха ядосано тези, които вечер допираха стеблата си, шушнеха си нещо и не му позволяваха да спи. Друг път, когато младите ставаха прекомерно дръзки, бедният старик се чудеше накъде да се обърне, с цел да не гледа, само че те - дърветата - нямат тил като нас хората и накъдето и да се обърнеше, той чуваше тихите им думи, усещаше нежният допир на смолистия им дънер.

В тази гора живееха Той и Тя. Ех, че щастливо живееха! Тя беше малко по-ниска от него и когато вечер паднеше мрак, а луната не бързаше да изплува, той се навеждаше над нея. Другите дървета нищо не виждаха - беше мрачно, - само че чуваха по какъв начин пука младата му снага и нееднократно от нея падаше откършено стръкче.

Денем те цели часове се съзерцаваха и нали бяха близо, той протягаше зелена вейка към нея, само че тя се дръпваше засрамено, че и двамата бяха млади, млади... Слънцето им беше дало обещание да ги венчае, когато падне първия сняг, а зимата беше по този начин надалеч.

Обичаха ги другите дървета, е, и малко им завиждаха. " Искам да ме обичаш както той нея " - нерядко споделяше някоя дребна красавица, чувайки вечер своя обичан да въздиша, потънал в размишления. " Ах, виж тя по какъв начин го гледа! Колко го обича! А ти обичаш ли ме по този начин? " - прошепваше различен и вперваше изпитателен взор в своята обичана. Тя трепваше и двамата задърпваха корените си, разклоняваха ги, мъчеха се да ги допрян, тъй като подземен никой нищо не вижда. Но друго беше в долното царство - царството на корените. Тук няма слънце и златни мостове, няма светлина. Няма любопитни погледи на съседи, тъй като пръстта не е транспарантна като въздуха. Тя е влажна и тъмна, цялостна с живителен сок, вода, топлота и истина. И в това царство живееха Неговият и Нейният корен - в царството на истината.

" Ах! Колко си недодялан и брадясъл! Пиеш сок от моята пръст! Чуваш ли? Махни се! "

" Не ме докосвай! Грозна си като коса на магьосница! " - отвръщаше на обидата Неговият корен.

Те трепереха, а пръстта се ронеше. Тя ставаше рехава като пясък.

Но какво се случи тогава в горното царство? От някъде дойдоха Бурята и Нощта.

" Е-е-е! Горице-е-е! " - ревнаха те, а ехото уплашено заповтаря неистовия им смях.

Дърветата изтръпнаха и станаха още по-зелени.

" Сега ще се преборим! Чу-у-вате ли-и? " - викаха двете и запретваха черни ръкави! Стана ужасно. Студени ветрове блъскаха земята. Заогъваха се дърветата, запукаха смолистите им тела. Но млади, мощни бяха корените им. Дълбоко почиваха те в топлата почва. Запрегръщаха се Той и Тя, тъй като в този момент никой не ги гледаше, всеки мислеше за страшното. Единствен уединен беше остарелият бор. О, по какъв начин героичен се мъчеше той да устои напразно, въпреки че снагата му - костелива и суха, от дълго време бе изгубила младежката си мощ. А в царството на истината Нейният и Неговият корени не знаеха нищо за Бурята и Нощта. Те от дълго време бяха престанали да се интересуват от своите надземни елементи...

" Грозна и глупава... "

" Крадец! Ти дишаш моя въздух, пиеш моята влага! " Те съскаха и се задъхваха, а пръстта скриптеше сред тях, ронеше се.

" Дръж се крепко за мене! Не гледай! " - шепнеше Той.

" Страх ме е! Сякаш това е последната ни нощ! " - отвръщаше Тя.

" Но ние сме млади. Ние би трябвало да живеем! "

" Не усещам корена си! Защо пръста под нас се рони? Аз падам! Помощ! "

Той протегна зелени клони към нея. Ех, по какъв начин напрягаше мъжките си сили да я задържи, само че усети, че земята под него се рони, той се разклати и двамата, млади и хубави, паднаха върху тревата.

" А-а-а-а! " - извика Нощта. Тя бе победена! Повлече черна опашка на запад! Дълго се кикоти Бурята, пияна от своята победа, събра ветровете си и омаломощените си светкавици и се повлече към небето да отпирува успеха. Слънцето още веднъж изплете своята светла кошница. Страшното беше отминало. Дърветата отвориха очи шишарки, заоглеждаха се уплашени, треперещи.

И знамение - върху цветната поляна лежаха мъртви Тя и Той, а до изтръгнатите им корени зееха като кладенци две черни дупки. А някъде към края на гората изтощен, запъхтян, с измачкани иглички, стоеше остарелият бор и шишарките му очи като че ли бяха пораснали за една нощ. А може би той ги бе разширил от смут. Мълчаха дърветата, мигаха с ресници - борови иглички: " Той беше остарял и уединен, а оцеля. А те - какво се случи с тях, - те бяха млади, обичаха се " - мислеха си те.

" Ех, деца мои! " - прошепна старецът и по сбръчкания му дънер се затъркаляха една след друга мътни капки.

" Млади бяха! Млади и хубави! Но в корените, в корените е истината, там долу, откъдето тръгваме ние нагоре - към светлото! " Затрепераха дърветата - и по какъв начин се мъчеха да допрян подземен корените си!

А земята - търпелива и благородна, - може би всичко би изтърпяла, още веднъж би дала живот на двата корена, само че там, долу, е царството на топлината, насладата и истината...

Петя Дубарова, " Двете царства "
Снимки: bg.wikipedia.org